"Не зная къде бяха учили занаята си тези хора, но правеха такива хубави не само на вкус, но и на вид бонбони, каквито сегашните фабрики не могат да направят. А може би така ми се е струвало като дете. Най-простият шекер беше лахут-шекерят, обикновени леблебии, покрити с тънка захарна коричка. Той се харчеше само като прост и евтин за калесня и селските сватби. В града и най-бедните се срамуваха да черпят с него. А какви шарени и вкусни бонбони се правеха тогава? Имаше едни навити, като ушички на малко котенце, други с миризливи зрънца в средата, трети продълговати с коричка от портокал, други с бадемови ядки, от кайсиеви корички и какво ли не.
Ами пейнир шекеря, който се топи в устата? И всичко това нашарено с най-различни цветове. Имаше пък по петаче едни топчета, колкото от лимонадено шише, боядисани постепенно в различни цветове и толкова корави, че и с камък не можеш да ги счупиш. Сложиш го по обяд в уста и до вечерта го смучеш. Посмучеш го малко, извадиш го от устата си, от бяло станало синьо, след малко станало червено, после жълто и така докрай си мени цвета и всичко това за петаче. Да не забравя и сладките корички. При какви условия на производство се добиваха те, не знам, навярно ги получаваха, като остържат загорялото от казана. За едно петаче ни даваха, когато има по две пълни шепи и макар да понагорчаваха малко от изгарянето, бяха сладки и щастливецът имаше да ближе доста време и да раздава на другарчетата. Колко пъти съм желал искрено в душата си, когато порасна още малко и стана колко годен за работа, татко да ме представи в шекерджийницата, че да си отям на локум и бонбони."
Снимка: trekearth.com, фотограф Izzet Keribar
Историческата колекция "Габрово - живият град" се издава от Фондация за българска литература - София в партньорство с Обществен комитет "Васил Левски" - Габрово.
Момчил Цонев
Няма коментари:
Публикуване на коментар