"Гимназиалното здание стърчеше свободно без каквато и да било ограда. За двор на училището служеха всички околни места, които по една или друга причина не бяха оградени. На юг от гимназията имаше голям орех, под който италианецът – дърводелец Фердинанд (едни казваха, че бил французин, други – немец) си беше направил барака, в която работеше и живееше. Запомних го с грамадна порцеланова лула в устата, наведен над тезгяха си да работи и да се появява от време на време облаче дим под носа му. Странно ми беше отгде се вземаше този пушек, когато няма цигара в устата му. Обичахме да го задяваме, като му викахме от вратата на бараката: „Фердинанд яде жаби”.
Малко по-нататък от ореха на Фердинанд протичаше дългата вада, която караше и още една воденица около стотина метра над тази, за която поменахме, че е на пътя край реката. По този начин около гимназията скитаха и ревяха разни магарета и коне, пуснати да попасат малко до полянката около училището, докато се смели млевото. В пазарен ден пък, понеже около гимназията имаше доста място и там се събираха два пътя от Паничарка и Синкевица, около гимназията се натрупваха много коли и товари с дърва и гражданите отиваха там да си купят. Когато е топло и прозорците са отворени, учениците чуваха всичките пазарлъци, а когато на някого дотегне да стои в клас, бутне си калпака, сложен на прозореца (тогава окачалки не съществуваха) да падне навън, стане и с вдигната ръка на път към вратата издума: „Господин учителе, падна ми калпака” и без да чака разрешение, напуска класа, за да не се върне до края на часа, а когато реши да „качтиса” [да избяга; от качак – беглец; качърдисвам – избягвам – бел.състав.], свирва на другаря си под прозореца да му пусне и книгите и поема.
Под прозорците на гимназията стануваха и разни симидчии и халваджии. Класът се умирил, муха да хвръкне, ще се чуе, а вън, под отворения прозорец, Маката се надхваща с Русча, а Ради бозаджията само ги съска. Пенчо Маката беше грамаден момък – цял симид [хляб, приготвен от бяло брашно с нахутена мая – бел. състав.], натъпкан с халва, лапаше на един залък. Когато викнеше сутрин в тъмното: „пàри симидяяя..., топъл, пàри, пàри!”, будеше децата на целия квартал, особено ако ти ревне под прозореца. Много майки го молеха сутрин да не вика пред къщата им, че децата се стряскали насън и плачели. Пенчо не беше лош, но като човек забравяше, пък и ако угоди на всички, де ще извика?
Добро, доходно перо бяха за тези продавачи учениците от други градове. Защото винаги имаха пари, а кой младеж не огладнява след 3-4 часа, откакто е закусил? Купуват си те по един (някой даже по два симида), разцепил им го халваджията и пъхне в него тахан халва, която от топлината се постопява. Някои ще откъснат по залъче и ще раздадат на другарите си, а други, като Трифон Кунев, раздаваха почти целия си симид и едва успяваха да изядат малка част от него. Имаше и хитреци (!), които веднага облизваха целия си симид, преди да са успели да им поискат другарите и по този начин, погнусени, ги караха да се откажат от просията си."
Снимката е на Априловската гимназия и е част от поредица стари пощенски картички.
Историческата колекция "Габрово - живият град" се издава от Фондация за българска литература - София в партньорство с Обществен комитет "Васил Левски" - Габрово.
Момчил Цонев
Няма коментари:
Публикуване на коментар